ТРИМАТА ПРОФЕСОРИ РЕЗБАРИ

ТРИМАТА ПРОФЕСОРИ – РЕЗБАРИ ОТ ГРАД ТРЯВНА

(ТРИТЕ УРОКА)

уста Дарин Божков

Дърворезбата е моят живот, моя любов, страст и желание, моя мъка!

            Детството ми, ученическите години и времето в художествената академия преминаха в духовната връзка със светли хора, от които взех занаята, провокираха търсещия човек и възпитаха историческата памет в мене.

            За тази духовна връзка с проф.Кънчо Цанев, с проф.Антон Дончев и проф.Цаньо Иванов искам да ви разкажа.

            Бях деветгодишен, когато ме извикаха на семеен съвет. Баща ми, Кольо Божков – дългогодишен директор на училище „Тревненска школа”, и Кънчо Пенчев – основател на музеите в гр.Трявна, като глави на двете сестрински семейства, бяха седнали на големите пънове под кумбалката в големия двор (ограда между къщите и до днес няма). До тях седеше сериозен братовчед ми – Цаньо Кънчев Иванов, а от другата страна – брат му Дончо и сестра ми – Мина-Мария.

            На пънчето в средата имаше две шишенца. Едното беше с „цивка”, като мундщук на кларинет. Издуваш бузи, а то ти се отблагодарява с тънка струйка „еликсир”. Другото беше с ябълков оцет, но не за салата. С него петимата майстори и калфи-резбари си разтриваха китките в края на изморителния ден. Изработваха таван за Боженци. През деня ударите на чуковете им откъм двете къщи се преплитаха, сякаш в парадитли и това беше ритъма и музиката на двора.

            Дошло беше време да ме представят за чирак.

            Цаньо разчисти шишетата от пънчето и сложи на него една табла (филунга) от тавана за Боженци. Подухналият ветрец събори една кумбалка. Тя подскочи от таблата, нарушавайки тишината, а аз стисках в джоба си топчетата от току-що свършилата игра на „дупце” в махалата. Баща ми извади монета от една стотинка, Цаньо я пое и ми показа: – „Между двете линии ще копираш тази стотинка за перлички и да няма разстояние между кръгчетата! Проектирал съм ги да се вместват точно. И… колкото стотинки изкопираш, толкова ще получиш.” (Една табла имаше 60 перлички.)

            В последстивие проф. Цаньо Иванов беше първият ми учител по композиция и детайл (той беше перфекционист в това отношение).

            Говореше ми за аксиоматичен и семантичен анализ, за психология на възприятието, за синтез, за форма, пространство и жизнена среда – познание, което донесе след обучението си в Москва.

            Първи доктор по изкуствознание в областта на дизайна и промишлената естетика в България, познат със своите търговски марки и графични решения в областта на плоската решетка, той съумя да вплете в елементите на модерния дизайн духа, предаван ни от поколения чрез резбата. Извеждайки играта с модула до съвършенство (форма много атрактивна в периода на 70-те и 80-те години), проф. Цаньо Иванов сътвори тавани с неповторим ритъм на светлосянката. На всяка плоскост, на всяка повърхнина обръщаше внимание без да губи цялото, достигайки до детайл като холкер в холкера. От всеки негов проект надзърта познанието, извадено от старите ракли. Тук са и шевиците от кърлянката, и плетениците от хурки, геги и бастуни, и ритъма на пълното и празното в таваните, единстовото на интериора с архитектурата и всичко това завъртяно в соларната тревненска шашарма. На това богатство можем да се насладим, съзерцавайки таваните и интериорите от Творческата база на ОНС – Габрово в Боженци, заседателната зала на ОНС – В.Търново и др.

            Минаха години на творчески контакти с проф. Ц. Иванов и все пак най-ярък остана споменът за патриархалната тишина под кумбалката и „урока за едната стотинка”.

            Смело мога да твърдя, че творчеството му и на дизайнер, и дърворезбар е пропито от духа на Трявна и Тревненската школа.

            Един ден отидох в кооперация „Балкан” да видя какво работи сестра ми – Мина-Мария. Вече бях ученик в художественото училище. В резбарската работилница, до станока на един тезгях, небрежно беше подпрян детайл с резба, върху също тъй небрежно изрязано парче дърво. Привлече вниманието ми, коленичих, а сърцето ми прави хърт…-хърт, хърт…-хърт. Изправих се в едно чудно и непознато състояние. Защо като гледах резбите от тезгясите на другите майстори не изпитвах същото чувство? Попитах: – „Кой го е направил?” А сърцето ми – хърт…-хърт, хърт…-хърт. – „Антон” – отговориха. За първи път срещнах отблизо магията на проф. Антон Дончев и разбрах какво е и сърцето ти да иска да реже с длетото. „Дялнал го, като на един дъх” – както казваше баща ми.

            Заредиха се низ от национални, общи и специализирани изложби (времето, когато Л.Живкова беше министър на културата). Старите учители в училището жужаха, че се случва нещо необикновено в занаята. Една група замина за националната изложба на приложните изкуства в Ямбол – 1979 г., а друга чакаше нетърпеливо да я смени. Проф. К. Цанев беше изложил своята творба „Слънце”. Но това не беше слънце от Даскаловата къща. Това беше друго слънце – отразено в майката природа и плодородието. Дърворезбата излезе от собствените си граници. 1980 – та. Една година по-късно – „Самодива”. Декоративността на предишната творба се беше трансформирала в мощна експресия. Не пластика, а храм. Могъща като внушение, ефирна като силует, архитектонична като формоизграждане, с невероятен баланс в ритъма на детайл и пауза. Това не са ли определения и за тревненския иконостас? Дърворезбата издигна свой пилон на изкуство, богато на език и традиция, неотстъпващо на скулптурата (едно формално деление по това време).

            Цяло поколение ученици онемявахме пред новото, пред различното, въртяхме се в еуфория от разкъсващите стереотипа съвременни идеи.

            „Светлина” и „Любовта на слънцето”. Не произведения на дърворезбата, а празник за душата. Отново слънце, отново любов и светлина. Отново един стар дух дава основа проф. А. Дончев да разгърне фигурална изобразителност – невиждана и внушителна. Космогония, която не разказва, а внушава. Дори и илюстрациите му към „Време разделно” не са илюстративни, а въздействат чрез внушението си. С трактовката на човешката фигура в дърворезбата, проф. А. Дончев преодоля страха на всички резбари да работят фигурална композиция. Показа, че тя може творчески да бъде осмислена и изведена от нивото на примитива и декоративната форма. Но само новата форма ли? Та нали сърцето ми още реже с длетото – хърт…-хърт. В новите произведения виждахме един нов начин на рязане – първичен, смел, агресивен, но овладян, впрегнат и работещ. Баща ми, като човек от старата генерация, но разбиращ новото, все пак искаше да ме предпази с думите: ”Научи се да го правиш както трябва, пък фушърлъка ти е вързан в кърпа”. Така наричаше грубото надялкване на дървото, откъртванията и отцепванията, които всъщност играеха роля на структури, подчертаващи характера на материала.

            На един конферанс показвах на проф. К. Цанев композиции в правоъгълник с човешка фигура. Бях направил варианти в различни съотношения между орнамента и фигурата. Хареса ги Кънчо (ние с обич така си го наричаме). Поговори ми бащински, но не ми отговори точно коя големина на фигурата да избера. Може би и той се двоумеше. На тръгване видях как разтвори пръсти в една румица и сякаш на себе си потропна на листа. На следващото занятие му показах композиция с точно толкова голяма фигура и той въздъхна: „Това е!”. Това е „Кънчовата румица” – урок по наблюдателност, който аз преподавам на търсещите познание.

            Първите ми две години в художествената академия бяха белязани с времето, когато проф. А. Дончев (чийто курс завърших) беше председател на СБХ. Истинско щастие беше да го видим в ателието. В един такъв момент успях да взема урока на Антон. Работехме по две праволинейни движения, а трябваше да извикаме впечатление за движение в кръг. Разбирането ми за пространство се промени. Когато се стигне до внушения, елементарните обяснения стават невъзможни и затова сякаш съм се учил от Антон повече от творбите му.

            Тримата професори са в авангарда на едно поколение, чието верую беше отричане на старите форми и изграждане от всеки на оригинален и неповторим почерк. Те бяха белязани да развият индивидуализма си в най-силното за такава изява време. Но това беше общ процес. Хората се пуснаха от хорото и затанцуваха самостоятелно.

            След близо двадесет години тишина сме свидетели на нов зараждащ се процес на българско възраждане. В този процес се хващаме на хорото певци и музиканти, танцьори и актьори, художници и историци, за да се върнем към духовните ценности на българските корени. Трябва да се върнем за да пренесем ония форми, без които ще живеем в свят, който не разбираме. Трябва да пренесем менците от извора без да разливаме водата, като вярно преразказана приказка, за да може тя да пренесе мъдростта си през времето.

            Днес, по уникален начин, тези големи мъже се завръщат в бащиното огнище с наследено новаторство, с памет за историята. По идея на проф. К. Цанев се създава експозиция за дърворезбата на границата на второто и третото хилядолетие. Първите творби са негово дарение и от съпругата на покойния проф. Ц. Иванов.

            Тревненската школа даде на България професорите Антон Дончев и Кънчо Цанев от специалност дърворезба на художествената академия – София, и професора по дизайн и дърворезба Цаньо Иванов. Тревненци се гордеят с постиженията на своите съграждани. Тревненската школа, която те пренасят през времето, не е школата на орнаментите и елементите, а школа на духа и емоционалното внушение.

            Писах за тримата професори така, както ги познавам, споделяйки лични преживявания с тях.

Национална научна конференция „Трявна и тревненци в националната ни история и култура” – 18 юли 2008 г., гр.Трявна

highslide for wordpress